С вързани ръце и запушена уста. Скрита. Истината у нас,

 С вързани ръце и запушена уста. Скрита. Истината у нас, която сякаш е съществена демократична полезност, човешко право и какво ли още не, се оказва елементарна заложница. Или най-малко по този начин я възприемат хора, изживяващи се като нейни господари – закъсали го със закона хора с огромни комплекси, още по-голямо възприятие за непълноценност, само че дребни писалки. Химикалките в действителност ги държат едни други хора, които по команда рисуват с тях подигравка на истината и я развяват по площади, ТВ студиа и интернет пространството. Безпрепятствено. Просто тя – истината е завързана за парното в палата (който най-вероятно е запориран) на някой от господарите им и дума не може да каже. Защото в случай че вземе, че си отвори устата, летят плесници, напомнящи й да си знае мястото.
Филмът, изискан в стилистиката на немска пристрастеност от 80-те, е гротеска, само че ни го пробутват от месеци. При това – всеки ден, тиражиран по няколко пъти, от разнообразни медии, ръководени от едни и същи центрове. Разни хора вият като койоти тук и там, развявайки намачканите листи с опорките си, само че сега, в който някой посмее да каже обстоятелствата, скачат като побеснели песове. И защото към този момент са наясно, че в България няма по какъв начин да скрият мръсното долни дрехи на менторите си, се пробват да трансфорат международната мрежа в Министерство на истината. Своята истина. Справка – Уикипедия. Ако отворите освен българския, а британския й вид, ще установите, че в частта за Иво Прокопиев да вземем за пример тя е като че ли излязла от рекламна листовка на „ Икономедия “. Това прочее е реалност, който лъсна на особено образование на 27 ноември тази година, проведено от българска страна от едно от НПО-тата от същия този кръг. На това образование безусловно се наложи да влезем през задната врата. Защото се оказа, че съответни хора желаят да приватизират и словото, откакто разграбиха стопанската система на страната ни. И по никакъв начин не им хареса, че „ непознати детайли “ желаят да видят кой и по какъв начин написа и редактира текстовете в „ Уикипедия “. Останалите участници се оказаха или от изданията на „ Капитал “, или свързани с тях фрийленсъри и деятели в НПО-та. Но да се върнем на текста за Прокопиев – в него няма и думичка за обвиняването против разградския необут, а самият той е разказан като водач на мнение със мощни публични позиции. Това прочее не е изненада, тъй като разтърсващите лозунги са взети от неговите издания. Не е и обективно, само че българските редактори на „ Уикипедия “, очевидно съответно минали сходни образования, подминават този факт. И трият всеки, който се опита да вкара обективните обстоятелства. Или най-малко да подложи на подозрение портрета, сътворен от елементчетата в пропагандната фабрика, основана от Прокопиев и останалите членове на задкулисието у нас. Независимо дали е за него, за ортаците му или за оповестения от него за зложелател №1 – Делян Пеевски. А до момента в който редакторите трият, медийната машина върти на цялостни обороти, с цел да сътвори идната псевдоистина, която да се употребява за откъс в следващата изфабрикувана публикация в „ Уикипедия “. Уви, даже не могат да претендират за авторство на схемата за манипулиране на действителността. Човечеството го е виждало на процедура по време на Третия райх, а на хартия – в „ 1984 “. „ Когато всички одобряват една неистина, насаждана от партия, в случай че във всички документи се пее една и съща ария, тогава тази неистина се намества в историята и се трансформира в истина ", написа Оруел. Е, очевидно някои виждат в „ Уикипедия “ вид да трансфорат тези слова в действителност, само че са им дребни химикалките и колкото и да драскат не могат да лишават правото на всеки да споделя истината.
Виж всички публикации от Люба Будакова, Наталия Радославова-->